Така се получава със сигурност и около темата за дома за деца с увреждания в село Могилино, извадена неотдавна пред очите ни от филма на английската журналистка от BBC Кейт Блюет - "Изоставените деца на България". Към него ме върна една статия в "Капитал" - силна, болезнена, открита.. Към нея може да бъде видян и споменатия филм.
- "Те умират. Само ще гледаме ли?", Яна Бюрер Тавание, "Капитал"; заедно с филма "Изоставените деца на България"
- "Кейт Блюет: Децата седят и седят, и седят", интервю с авторката на филма в "Капитал"
- "Изоставените деца на България" - блог, изцяло посветен по темата за домовете за деца с умствени и физически увреждания
Нека поне не затваряме очите си..
2 коментара:
Как можем да ги затворим?И да го направим, пак ще виждаме и чувстваме скръб.
Най-лошото нещо, което може да се случи на някого е да остане сляп за чуждата болка, вперил поглед в своята.
Много хора го правят, но нека не ги съдим, защото всеки носи в себе си различна съдба, понякога нелека и път, който не винаги е поръсен с розови листенца.
Всеки носи своята борба.. И тя е най-значима
Публикуване на коментар