21 октомври, 2007

Изоставените деца на България...

Една от онези теми, от които съзнателно или не бягаме.. Може би от страх да погледнем болката в очите, да осъзнаем незначителността на собствените си проблеми.. Страх от това да се почувстваме слаби и незначителни..

Така се получава със сигурност и около темата за дома за деца с увреждания в село Могилино, извадена неотдавна пред очите ни от филма на английската журналистка от BBC Кейт Блюет - "Изоставените деца на България". Към него ме върна една статия в "Капитал" - силна, болезнена, открита.. Към нея може да бъде видян и споменатия филм.
Между болката от действителността и абсурда в отношението на държавата..

Нека поне не затваряме очите си..

2 коментара:

Искрена каза...

Как можем да ги затворим?И да го направим, пак ще виждаме и чувстваме скръб.
Най-лошото нещо, което може да се случи на някого е да остане сляп за чуждата болка, вперил поглед в своята.
Много хора го правят, но нека не ги съдим, защото всеки носи в себе си различна съдба, понякога нелека и път, който не винаги е поръсен с розови листенца.

Totto каза...

Всеки носи своята борба.. И тя е най-значима