препускане

Лудото препускане, което ме е подхванало.. Ожесточен ритъм, бягане, напрежение.. устременост.. Липсва ми момента, в който се отпускаш, успокояваш дишането и подемаш леки и плавни движения, носиш се.. почиваш в движение.. Спираш движението на света около теб, или по-скоро го забавяш, подчиняваш го.. носиш се, стъпваш като че се само носиш през пространството.. безтегловност.. Дали е възможно и сега, когато студът вече взе превес? Когато не те оставя да се отпуснеш, освен ако напълно не го пренебрегнеш, не игнорираш естествените закони. С риск да ги отхърлиш за постоянно и те повече да не искат да те приемат обратно. А те оставят да се носиш със своя си свят, като отделна прашинка.. Когато камъчето се откъсне и търкулне от скалата, то повече не може да бъде част от нея, синхронът вече го няма.. .... ... .. Препускам, бягам.. Дори и спирайки се на едно място, сърцето ми продължава да следва започнатия ритъм. Също и очите.. Дори усещането от образа, срещнат там на спирката или в автобуса, където всички търчат, макар и статични, водени от него. Дори и когато се доближиш и опиташ да приплъзнеш двата свята един до друг. Когато усещанията се допрат. Те съществуват, те се носят. Въпреки физическата невъзможност в този момент. Съзнанията се докосват. Усещанията остават....