Твърде лесно, особено ако става въпрос за български футбол. Колкото и да се изхвърляме от година на година, все още не можем да се отлепим от нашето си. И чакаме да дойде следващата година, следващия сезон на европейските клубни турнири, за да си го припомним и да наведем глава. Като футболни качества, манталитет на публика и футболни ръководители, умения на играчите.. Все още с нарицателен етикет "български футбол".
И тази година всичко се повтори. Дойде и тази вечер, за да си припомним къде сме всъщност.
Всичко започна още лятото, разбира се - с неознаваемо слабият Левски, губещ се на терена срещу анонимни съперници - нищо общо с постиженията и самочувствието отпреди една-две години. Литекс летеше в първите си мачове.. но срещу албанци и малтийци. Локомотив София пристъпваше колебливо, без спомен от миналогишния прякор "евробоец". ЦСКА тръгна с големи амбиции, но колебливостта се усещаше от самото начало и въпросните останаха предимно на думи.
Но идеята ми беше за тази вечер, в ранния октомври. Когато 22 хиляди души напълниха "Българска армия" още час преди мача и оцветиха трибуните в червено. И имаха срещу себе си сигурно едва 22-ма човека, смесени сред публиката на сектор "А" и подсказващи за себе си с 1 знаме. За втори пореден път след предишното стъпало Омония се оказа, че продадените билети са били доста повече, отколкото места предлага стадиона. А дори и в този момент около касите групи младежи спираха всички наред, опитвайки се да им продадат още от хартиените пропуски, само на метри от спокойно наблюдаващите униформени.
Още от самото начало на мача напрежението се усещаше доста явно - на терена и на трибуните. Играчите и на двата отбора изглеждаха до един сковани, топката отскачаше спокойно във всички посоки от краката им, като нещо чуждо и непознато. Случайни траектории на пасовете, всевъзможни рикошети от футболните обувки.. един жив флипер директно върху тревата. Не трябваше пък да се чака особено преди вниманието на всички да се отклони встрани, към самите трибуни, където неясни групи започнаха от нищото да се млатят - там в сърцето на червената агитка. Някак си безумието успя да стихне в един момент.. за да напомня отново за себе си още на 2-3 пъти в следващите 2 часа. Черните момчета (червеното явно беше отстъпило своето място на мрака) с черните транспаранти, издигането на които на момента доведе до ново меле и нови мятащи се по стръмните бетонни трибуни тела. Цяло чудо е, че се размина без нещо наистина сериозно, и добре, че униформените стигнаха до решение да се издърпат по-далеч, за да спестят предизвикването на нещо още по-страшно. Не ми се мисли какви ли са били всъщност онези черни бригади и какво са правели там..
Та идеята ми беше за неуспяващите да се отскубнат от манталитета си фенове, тръгващи към стадиона с идеята да се напият и да се бият, да издигат своите нацистки лозунги и знамена, да връщат футболната атмосфера там, откъдето от толкова време се опитва да се измъкне и почти си бяхме повярвали, че е успяла.
Но и за нещата на терена - ЦСКА изигра един от може би най-слабите си мачове за целия сезон дотук. Сковаността преследваше отбора от първия до последния съдийски сигнал, за да доведе до инфарктния завършек в получен гол и отстраняване в 96-тата минута - секунди преди докосването на другия полюс на настроението. Някои бяха безумно слаби, други просто си бяха слаби. С малки изключения все пак - спасяващия всичко с невероятен рефлекс и плонжове вратар Иво Петров (до онази 96-та минута, в която единствена за целия мач не успя да отрази - а Иво показваше, че е способен и сам да избута съотборниците си напред); печелещият почти всяка висока топка Вальо Илиев (също почти безгрешен до онзи фатален миг в края); борещият се почти сам напред Неи, след поредната изкарана контузия и игра на инжекции; отнелият дузина топки от противника Абдел Кабус; хитрият Велизар, успял в ключови моменти да блесне, за да изкара така ценната дузпа.. Но пък имаха до себе си играчи като неузнаваемият Тодор Янчев, правещ грешка след грешка; неориентираният Амунике, който не спираше да лъже и сам себе си наравно с противника на фланга си; пълното разочарование в последно време Удоджи, показал се напълно неадекватен след влизането си на терена и с лекота изкарал 2 бързи жълти картона, за да остави съотборниците си в числено неравенство спрямо противника..
В последните минути се случи очакваното - червените приеха играта досами границата на наказателното си поле; бързаха да се отърват панически от всяка една топка, чистейки на посоки, вместо да се опитат да я задържат, да си подадат 2-3 паса - едни опълченци, паднали жертва на себе си.
Дадено продължение от цели 6 минути, но напълно заслужено с оглед на случващото се. Минута след минута се процеждаха, ново чистене след чистене.. Последни секунди.. Една изпратена напред топка, пасивност на целия отбор, карамбол от глава на глава и завършила своя път в мрежата. Последвала безумна френска радост, а червените безмълвни с ръце на главите, неможещи да повярват какво се е случило. За да напомни отново публиката за себе си и "българското" в характера си - купища пластмасови бутилки с вода, целещи на месо, без мисъл какъв би бил естественият и логичен резултат. Отново седалки, някакви неиндефицирани други предмети.. И нова вълна веднага след последния съдийски сигнал, за да се измъкват гостите и съдията на бегом и под полицейски щитове.
Тъкмо да си помислим, че сме станали "европейска публика", за да си припомним сами, че сме си същата онази, българска (или балканска) такава. Без значение от цветове и лагери - случващото се е навсякъде.
Едно безумно отпадане, едно сриване на земята, където ни е мястото. Това е положението. До след една година, когато забравили какво се е случило миналата есен, ще тръгнем отново на изхвърляния и хвърчащи изказвания. Какво ще последва сега по отношение на глоби, уволнения и други наказания - следващите дни ще покажат. Със сигурност ще има изгонени, дебати, прехвърляне вината на другия.. Публиката ще забрави поне за година стадиона и той ще приема сигурно по 1000-2000 човека, нищо общо със случилото се тези 2 европейски вечери; настроението ще е подтиснато.. Логично е от УЕФА да отнемат домакинството ни за мач или два, след тези прояви сега. "Братята" сърби си го отнесоха - Партизан стана известен в цяла Европа с безумните си фенове, изхвърлили сами тима си от европейските надпревари. А ние ще се успокояваме, че поне въпросните домакинства без публика ще се случват в онези начални летни мачове срещу непретенциозни и анонимни съперници, та поне да не пропуснем нищо качествено.
А нямащият нищо общо с футбола "деятел" Сашо Томов, повтарящ изпълненията, най-вече пред медийте, на нарицателния Тодор Батков, е най-добре да се "скрие" и слезне на земята. Защото футболът и отборът само губят от подобни неща. Мачове като този ни връщат там, където ни е мястото. Не сме дораснали за повече, май няма и да го сторим скоро.
Отборът преди година в онези мачове с Бешикташ не разполагаше с играчи като Неи и Гарсес, но пък може би беше по-добър и по-заслужаващ като отбор. Сега "звездната" селекция се срина с лекота. В каква ли посока ще продължи тя след претърпяното пълно разочарование от собствената си слабост?..
Тулуза се оказа посредствен и преодолим отбор. Но пък "армейците" не сториха почти нищо, с което да покажат, че са по-напред.
Напред можеха да продължат и Литекс, и Локомотив, но също показаха своята слабост и не си повярваха. Радостната новина за повеждане на първите с 1:0 в Хамбург на ловчанлии донесе викове "Българи, юнаци!" и на Българска армия, но всичко бе за кратко, за да се стигне до отпадане след загуба с 1:3. А Хамбургер също като че нямаха нищо общо с немския колос отпреди 2-3 години. Новата звезда Том ще трябва да "грее" заедно с червения Неи по българските непретенциозни стадиони още 1 година.
"Железничарите" пък постигнаха дори победа като гост на Нант с 2:1, но след като 2 седмици преди това не показаха, че си вярват, и допуснаха цели 3 гола като домакин.
Сбогом, и до другото лято! How easy it is to fall...
