Мъглата успя да се вмъкне тук съвсем наскоро. Впила се под кожата ми в онзи момент, потънала в съзнанието ми и обгърнала ме.. Водещото тогава беше усещането за нея..
Тази вечер отново се срещнахме. Физически. Докосване..
Една бяла стена, появила се от нищото. Една плътна завеса - от тази, при която протягайки ръка напред, пръстите ти ще се загубят в нея. Ще ги загубиш от поглед.
Мъгла, истинска...
Неочаквана среща. Като магия, в кълбото на която си пристъпил, а там знаеш, че има само една посока - напред. Към нищото, плътно бялото, празнотата и пълнежът..
Таксито пристъпва бавно в нея, несигурно някак.. Има и други попаднали в този момент там - всички като че опипват пътя пред себе си, преди да се осмелят да пристъпят по него.. Едно несигурно провлачване напред..
Ориентираш се само по беглите свелини на оказалият се за миг по-навътре. А на метър, може би дори само половин, за очите ти няма нищо.. Само плътна бяла завеса.. Не виждаш бордюрите - въпреки че знаеш, че трябва да са някъде там, досами теб. Не виждаш преградите, тротоарите.. нищо..
"Тук някъде на сфетофара вдясно". Тук трябваше да има сфетофар! Но го няма сега.. Знаеш, че е там, но просто не го виждаш. Страх?
Може би..
Сфетофарът най-сетне показа безпомощното си червено, току пред колата. Вдясно и нагоре. И изведнъж всичко остава зад нас.. Магическата завеса изчезва, също както се появи - внезапно и неочаквано. Магически..
Мъгла
4 коментара:
Прекрасно си го написал...Аз тази нощ се прибирах (отново пеша) в мъглата и беше наистина толкова тихо и нереално. Все едно бях попаднала в някакъв друг паталелен свят.
Дали е била тази същата?
Както се появи изведнъж и също така изведнъж изчезна, имах усещането, че е като живо същество - броди из града, една тиха нощна разходка..
Ами...може би не е била същата, защото моята мъгла си седеше и не мърдаше. Доста освезаемо, почти физическо присъствие...
Именно.. Сигурно е била тя. Реших, че няма нужда да я питам каквото и да било - убеден, че ще я позная, ако я срещна пак.
Публикуване на коментар