Вървя без очертания около себе си, които да ми подсказват пътя. Вървя без посока, която те да определят. Не ми трябват очи, така или иначе нищо не виждам.. Само крака, за да не спирам. И мислите ми да не затихват, за да не ме оставят тук, в снега, в нищото..
Самотни фигури, очертания в бялото се показват сред откроила се мъждукаща светлина. Сиво-жълто кълбо, очертано от някоя случайно тлееща лампа. За да придаде образ на студа..
Показват се и отново изчезват.. Движат се без пътека, но водени от усета си за "напред".
И аз съм един от тях, нищо по-различно - самотна сива фигура, пробиваща нощта.. Докосваща очертанията й с безпомощния си дъх.
Обгърнат и обсебен от мъгла...
4 коментара:
Колко странно. И аз тази вечер се прибирах в мъглата и си мислех за нея. Има нещо много красиво и призрачно...особено в уличните лампи :)
Не знам за красиво, моята нагласа май е в по-друга посока..
Но може би всичко е до ъгъл на възприемане - къде си, когато вдигнеш очи..
Мъглата носи различни мисли и асоциации за всеки.Важното е да не се изгубим в нея... :)
Затова вървим напред и в нея.. Защото и да не виждаме накъде е напред, то със сигурност го усещаме.
Публикуване на коментар