Особено е, и особено шокиращо, когато откриеш, че нещо, с което просто си свикнал да бъде на мястото си, в един момент го няма..
Пак се докоснах до това усещане днес - покрай вечерната разхода, върнала ме по някое време към Борисовата и насочила ме за разхлаждаща бира. Там малко по-нагоре от Орлов мост, след чешмите имаше (и още има) една детска площадка; а от едната й страна павилиончета - за бира, безалкохолни, разни дреболии за хапване.. Т.е. трябваше да бъдат там - но не би. Прекалено сраснали се с мястото, станали с годините неизменна част от парка - а сега там заварих отломки.. разхвърляни парчета изгоряло и хора, търсещи да измъкнат нещо оцеляло сред тях. И една стърчаща стена..
Деца играеха наоколо както винаги, родители си седяха по пейките наоколо и пушеха или си приказваха.. Сякаш всичко си беше както преди - ако не бяха отломките и следите от изгоряло.. Следи като от взрив.
А там няколко метра пред остатъците от павилионите седеше един чичо на едно столче, с масичка пред себе си със сложени на нея някакви храни, безалкохолни, бири.. Не посмях да си взема оттам, да питам дори дали случайно не са запазени студени. Някак жално и отчаяно седеше.. А аз поемах от шока си.
По подобен начин се бях почувствал преди няколко месеца, може би есента - когато една обикновена сутрин, поемайки за работа открих на мястото на фризьорския салон, пред който почти всеки път си чаках автобуса - с възможност да хвана бусове и в двете посоки, между двете спирки - една изгоряла дупка.. пак така като от взрив. Празно. Черно. Отломки.. И жални хора, оглеждащи почти липсващите остатъци.. Вцепених се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар