Сълза

Странно въздействие има да видиш в крайчеца на нечии очи сълза.. реагираща на музика. Предизвиква те да обичаш.

Един билет за Depeche по-малко

Замотах се с извършването на тази дейност - връщането на билета за несъстоялия се концерт на Depeche Mode и прибирането на паричната му стойност - последните седмици. Първо си прецених, че не бързам и нека да оставя върволиците от разочаровани да минат през касите, а после взех да отлагам без особена причина. Но днес финално отметнах и това..

До последно с леко човъркане отвътре, че може и да се стигне до разправии, но не би - всичко си мина чисто и без овъртания. Девойката на касата на Ticketpro в ЕБКЦ на Стамболийски, откъдето някъде през април закупих въпросния, само погледна билета, влезна с него в стаичката зад себе си и след малко излезна с парите. Явно историите с проблеми около връщането на билетите са останали назад или поне на друго място - но и би трябвало след официалното обявяване от SME, че парите за закупените билети ще се връщат.

И така.. Не знам всъщност какво се е случило / ще се случи с билета, но всичко си е на мястото - след като се разбра, че концерт така или иначе в София тази година няма да има. Не го мисля, не плувам в объркани емоции и разочарование - приех съвсем спокойно, честно казано, новината за отменянето. Остават си ми чудесните спомени от предния (и състоял се концерт) тук, емоциите от тогава и усещането за нещо истинско и безценно. Не знам как щеше да бъде, ако онзи концерт не се беше случил или аз не бях част от него - но едва ли има значение сега. Въпреки че въпросното вероятно е факт за не малко хора, търсещи този, който трябваше да се състои преди месец.

Животът продължава, големите концерти "и у нас" вече не са рядкост, а и кръгозорът ни се разширява все повече. Дали ще повторят Depeche или ще направят следващите крачки други - стъпки напред ще има. И всичко е пред нас..

А турнето на Depeche продължава.. Пак с някои проблеми, наложили отмяна на поредния концерт наскоро (заради контузия на Дейв), но все пак върви напред - и ще има да върви още доста време. С любопитен поглед към него - на сайта на групата, а и в официалната им Facebook страничка.

Feel the July and emotions. It was and it will be!

Благодаря Ви! На всички.. Денят като вдъхновение, емоция, която макар и вероятно да остава не съвсем показана, е тук.. И я усещам с пълна сила всъщност сега след като въпросният ден отмина.. Усещам си емоцията и силата й. Емоцията от посрещането на слънцето.. като усещане. It was. And it will be!

Вечерта на лятото

Вечерта на лятото.. Макар и още в средата на юни

Въздухът, усмивките, топлината.. светлините, усещанията. мравунякът от хора в парка. звуците, пейките, тревата.. мирисът на блатото, шумоленето на течащата от чешмата вода. бирата. велосипедите. хекове, групички, песни, китари. музиката, ритъмът, басите. полъхът.. танцуващите треви и храсти, шумолящи дървета..

Вървя...

Тъжно ми е

Заряд и товар. Безкраен път напред..

Да познаваш, да плуваш в дълбоки води - едновременно водещ заряд и изцежда, товари, тежи. Информация, хора, случки, спомени.. Твоят живот. Притеснението и страхът. От теб. Трепет, но спорен, объркващ.. срещу ти. Твоята самота в динамичния свят. Привързване към толкова съдби.. Тежат. Но в тях е животът. Посвети ми песен.

...

Спри. Тишина.. Целият ти свят и мисли, събрани като червеи в кълбо. Всичко, което си докосвал и в което си вярвал и вярваш.. в съзнанието ти, в теб.

Само миг ...

...

Далечен крясък на самотна птица. Зов. И отново пристъпваш напред.. към безкрая...

That's me.

Казанова. Карамазов.

Силно.. Завладяващо озвучаване, захапващи ефекти.. но най-вече игра.. Една история за сладострастие, греховност и любов.. носена в душите, но често задържана скрита. И образът на Джакомо Казанова, около който се вихри всичко (оживен по чудесен начин от Владимир Карамазов). Казанова и жените.

Поема те емоцията и се носиш по нея до края. За да видиш сълзите от вълнение на режисьорката Диана Добрева на сцената под непрестихващите аплаузи и букетите с цветя.
И онези момичета, подсилили ефекта от чудесната игра и с телата си - голи и истински. Постановка неуютна за пуритани.
А музиката остава в съзнанието ти доста след като си оставил театъра зад гърба си..

Връщането преоткрива.

P.S. И една емоционална вдъхновена статия на Яна Донева за вчерашната премиера.

P.P.S. (добавка 20.03.2009., повече от месец по-късно): ""Казанова" между "осанна" и "разпни го"" - в блога на Таня Илиева

It's snowing..

It's snowing.. Вали на бели парацали, и този път сигурно ще натрупа.. Едно притихнало такова, леко посмрачено вече, бяла мрежа на сивия фон. Седя и от време на време погледът ми се отклонява към него. Сивият фон са фасадите на сградите отсреща. Би могла да бъде и фасадата на моята, но ако седях в стая отсреща и се взирах също така в бяло-сивото.

Отново свръщам поглед и продължавам да чета - до новото "посягане" една идея встрани.

It's snowing.. Прекъсва го само появата на някой коледен поздрав в skype. Кратък, бързо затварящ вратата след себе си. Весела Коледа! Много хора празнуват. И се радват на богата трапеза.. И са готови да преяждат вкусно. И са готови да приемат хубави пожелания и да отвръщат с такива. Някой може би пише сега позабравени коледни картички. Друг споделя в twitter какви подаръци е получил. Трети се смее с премежен поглед. Четвърти просто си мисли за коледната топлина.. при докосването на любимия човек.

А аз седя тук в стаята, добавям думи и се взирам в сиво-бялото отвъд прозореца..

След малко ще се стъмни. До довечера ще понатрупа леко.. Някой ще се смее на наивен коледен филм, ще отпива глътка вино и ще се радва отново на коледната трапеза..

А аз ще си чета. Мога да изгледам някое късометражно филмче; мога да си пусна малко от все още чакащия ме концерт на Roisin Murphy; мога да се поровя и за някой друг филм.. И пак ще вали - сиво-бяло, но вече на черен фон. И пак ще гърми (пиратки или каквото там гърми все още по Коледа).

It's snowing...

Спомени за лятото..

Есенна прегръдка - мокра, студена, присвиваща.. Далече от онова лятно отпускане и спокойните разходки. Стъпки напред към по-студено, по-мокро и по-дебело облечено.. с навъсен поглед, криещи се от дъжда очи, свели взор надолу, в земята.. между разбитите тротоарни плочки, къпещи с кална вода - едно неправилно стъпване и процеждаш тежки думи през зъби..

Есен.. - по-забързана, по-навъсена, по-.. - всеки намира какво да допълни за себе си - в спомените за топлото лято и носещите емоции..

Но и есента води със себе си оптимисти.. Може би просто тази рязка промяна сега ни товари по този кален начин.
Срещнах споменаване за тъга - заради оставеното зад нас лято. Но срещнах и подкрепена с усмивка мисъл за чара на онзи момент, когато се вмъкваш някъде на топло и изведнъж осовобождаваш товара от себе си, открехваш врата за малко отпускане.
И есента води със себе си оптимисти.. и е чудесно, че ги има. Трябва да бъдем - дори и свели взор - пак там между шляпащите в есенна кал плочки, които всеки момент ще покажат тежък нрав и ще ни окъпят в студена кална баня.

Докосването до топлината есенно време е много по-осезаемо и по-зареждащо.. нали?

А просто липсва.. в отломки изгоряло

Особено е, и особено шокиращо, когато откриеш, че нещо, с което просто си свикнал да бъде на мястото си, в един момент го няма..

Пак се докоснах до това усещане днес - покрай вечерната разхода, върнала ме по някое време към Борисовата и насочила ме за разхлаждаща бира. Там малко по-нагоре от Орлов мост, след чешмите имаше (и още има) една детска площадка; а от едната й страна павилиончета - за бира, безалкохолни, разни дреболии за хапване.. Т.е. трябваше да бъдат там - но не би. Прекалено сраснали се с мястото, станали с годините неизменна част от парка - а сега там заварих отломки.. разхвърляни парчета изгоряло и хора, търсещи да измъкнат нещо оцеляло сред тях. И една стърчаща стена..

Деца играеха наоколо както винаги, родители си седяха по пейките наоколо и пушеха или си приказваха.. Сякаш всичко си беше както преди - ако не бяха отломките и следите от изгоряло.. Следи като от взрив.
А там няколко метра пред остатъците от павилионите седеше един чичо на едно столче, с масичка пред себе си със сложени на нея някакви храни, безалкохолни, бири.. Не посмях да си взема оттам, да питам дори дали случайно не са запазени студени. Някак жално и отчаяно седеше.. А аз поемах от шока си.

По подобен начин се бях почувствал преди няколко месеца, може би есента - когато една обикновена сутрин, поемайки за работа открих на мястото на фризьорския салон, пред който почти всеки път си чаках автобуса - с възможност да хвана бусове и в двете посоки, между двете спирки - една изгоряла дупка.. пак така като от взрив. Празно. Черно. Отломки.. И жални хора, оглеждащи почти липсващите остатъци.. Вцепених се.

Откъсващ заряд - и дихание на планински въздух, с фотоапарат в ръка

Много приятно откъсване - за ден-два към Карлуково, с компанията от фото-курса. Един уикенд извън София.. Планински въздух, слънце, дъжд, жълти поля и синьо-бяло небе, величествени скали.. Едно почти опустяло село, в което обаче успяхме да вкараме приятни емоции; да се забавляваме с фотоапарати в ръце, да се надъхваме едни други, да снимаме и позираме. Един неудържим фото-ентусиазъм. И беше хубаво.










Малко качени снимки във Flickr, малко повече към профила във Facebook ([1] и [2]), малко в един стар профил bgphoto.net.. Но най-много в главата ми..

The Girls of Summer

All around..
Излез, разходи се.
Красивото зарежда...

Недостижимите

Преглъщам отново и отново онези образи.. оказали се в някакъв момент недостижими. Но всеки спомен за които засяда като буца в гърлото ми..
Онези вдъхновения, накарали ме да летя - дори просто със силата на въображението си. Да гледам земните картини от високо. Да улавям играта на облачетата със слънцето.. Да усещам топлината на слънчевите лъчи..
Игра...

Запечатани образи, задушаващи спомени.. със силата на една детска мечта.
Картини...

Усещане на една ръка разстояние - но в действителност оказала се нужда от още съвсем мъничко повече - колкото една свита длан.
Протегнати пръсти...

Тежко преглъщане, примигващи очи. И нови крачка след крачка напред.

А образите вървят заедно с мен - не ме оставят да ги забравя.
И съзерцаваме общата шир.. И следваме своята обща посока.. С мисъл отново да пресечем пътеки. Отново да хванем ръце..
Една кратка топлеща усмивка на доверие и дълъг път пред нас...

-----

И всеки върнат поглед назад засяда като буца в гърлото ми...

нощна музика

!title podcast 84 - dubstard "Luxury deep house (live mix)" е от типа музика, на чиито криле се оставяш много бързо и уверено.. Разбираме се добре - и по това време на нощта сега. Или пък може би именно заради него.
Минутите около 1:30-2 - когато нощта вече е погълнала всичко, оставила усещането за вечерта някъде мъничко назад. Спокойствие, тишина - музика, ритъм..

Второто прослушване за днес ми е. Първото ме "хвана" - реших, че мога да си го отбележа като приятно място, към което мога пак да се връщам. Когато имам нужда от същия този тип ритъм и унасяне.
После превключвах едно-друго.. Но не открих. И се върнах отново там.

Музика, на чиито криле се отпускам в късните часове, намерил спокойно място пред компютъра. Отпуснат и преди да потъна в съня.

А е и музика, която може да ме държи и цяла нощ.
Не съм сигурен дали нея търсих снощи покрай партито на eenk. Може би все пак нещо още по-енергично - което да ме вдигне и после да не ме остави - до сутринта, или когато нощта намереше своя край. Намери го някъде към 4 - заглъхване на ритъма, малко разчистване на терена, прибиране на следите или поне основното; и после разходка в приятна умора към вкъщи..
Петъчните вечери трябва да имат друго предназначение. Петъчно-съботните нощи след това също. Някаква търсена форма на отнасящ релакс..

По стечение на обстоятелствата, !title podcast #84 идва също от eenk - thx!

Тук съм..

Хей, тук съм. Не съм те изоставил..
Често си мисля за теб, наблюдавам те - минавайки по другия тротоар. Мисля си тихо.. в умора. Знам, че и ти си мислиш за мен и се питаш кога и защо.. Поглеждам те вечер, погалвам те с ръка в съня ти - внимателно, за да не те събудя. Но съм с теб, и ти го знаеш..

Тук съм.. Понякога искам да ти кажа много неща. Но не намирам думи; не намирам нагласа.. Искам, но ти ги казвам мълчейки. А ти ме разбираш, аз знам.
Понякога дори посягам.. но не посмявам да те докосна. Да нарисувам думите на лицето ти. И да ги превърна в красива усмивка..

Тук съм.. Събирам цял ден. Събирам думи и мисли. Препускам.. Светът се вихри около мен. А аз съм прашинка, носена от вятъра..
Чак вечер поспирам.. късно вечер. Когато ти вече спиш. Тогава си мисля за теб, и ти говоря в мислите си. Но думите излизат без звук - те просто се носят отпуснати.. Ти спиш, но знам, че ме сънуваш.. И в съня си ми се усмихваш.
А аз вървя без посока и тихо те гледам.. И те целувам като морския бриз - така нежно, за да не те събудя. За да не прекъсна съня, в който ти ми се усмихваш.. така мило..

Тук съм.. И те държа за ръка. И се държим, и знаем посока. И вървим.. И няма да спрем..

Хей, тук съм..

Носталгия по.. детството

Особена е, неподозирана дори.. Промъкнала се тихо във вечерта; върнала образи, картини..

Отпускам юздите на късните вечерни минути, преглеждам, чета, слушам, ровя се.. и срещам думите, табелата, посоката - подсказани от Симион, но явно промъкнали се едновременно в съзнанията на не един (покрай анонимната статия в Дневник, темите във форумите.. и коментарите, и коментарите, и коментарите..)

Образите от онези години са толкова много. Изведнъж откривам, че имам спомени. Имаше си емоции - изливаха се неограничени - просто бяха някак по свободни..

Нямам идея в какъв ред се появяваха, кое кой период следваше.. Сигурно съм в състояние да ги подредя, ако се постарая, но едва ли е нужно. Просто бих споделил..:

- "седенките" по бордюрите в безкрайните вечери на весели разговори
- игрите на "стражари и апаши" (познавахме квартала, улиците дворовете така добре..)
- жмичката
- народната топка насред уличката и в двора на училището
- "ръбче"-то (застанали на отбори на двата бордюра, с топка в ръце, целейки отсрещния - какви бяха правилата?)
- футболът дори върху паветата, с врати върху старите зидове, някои заменени след време от телени мрежи (нямаше светло и тъмно за нас - играехме и под мъждукащата светлина на уличните лампи и луната; разпръсквахме се при появата на "врага" - възрастните, които дори ни пукаха топките, прехвърлили оградите и озовали се в градините им - за да се съберем обратно след 10-тина минути на същото място и продължим играта)
- събирането на хлапетата около някой от по-големите с китара - на улицата или в градинките - и старите песни, които пяхме по цели вечери - докато не ни прибереха с викове един по един родителите..
- приказните ни светове там навън, къщите в храстите - "базите" - където всеки си имаше своя кът, своето място; приключенията в издивелите горички и "създаването" на нови "бази" в тях
- игрите по строежите - онези тайнствени места, които ни дебнеха със зейнала паст и измислените от самите нас митове
- "плуването" върху салове от стереопор в моретата на потънали под вода изкопи
- "изследването" на бункерите
- катеренето по дърветата
- ловенето на гущери в цигарени кутии - по сипеите и храстите под жп линията - за да ги пуснем отново на свобода след това след като измерим размера на "плячката"
- краденето на череши от дворовете - и разпръскването в бягство при появата на собственика (за да бъдем неуловими) - след което се събирахме без уговорки в последната база
- детските банди, измислените войни.. лагерите, обученията (на стратегия, на боравене с издялани тояги, "мечове") и "сблъсъците" по поляните, нашите битки
- безкрайните игри на карти по покривите на гаражи
- създаването на най-различни игри върху свят от 9 и повече слепени листа A4 - рисуването на "континенти" по тях, измислянето на правила, нахвърлянето на пионки, зарчета, картони.. - и потъването в този свят от сутрин до вечер, под одобрението на лятното слънце
- появата на книгите-игри - събирахме се пак по тротоари и дворове и се унасяхме с часове (там някъде пристъпи към нас новият свят..)

А после дойдоха компютрите; започнахме да се събираме пред тях, да откриваме онова ново измерение на игрите, вече на екрани - попаднахме в клопката на вечното развитие (никога нямаше да ни омръзне - просто защото непрекъснато се променяше).

Светът е различен сега.
Останаха спомените.. (Какво ли ще запазят новите вълни деца?)

Носталгия..

Свободата ли..

Все още не осъзнаваме, може би.. Значението, възможните последствия..
Стъпките към реализиране на идеята за протеста днес - срещу въвеждането на европейската директива за съхраняване на трафичните данни от телефонната ни и интернет кореспонденция - попаднаха на плахост, неувереност.. в изключение на шепата събрали се хора, които направиха протеста реалност.

- Размисли на Григор Гачев по темата
- Разказ за случилото се от Йовко Ламбрев
- Фоторепортаж на протеста от Мишел

Падащи капки..

Капка вода, капка живот. Носи я въздухът, лека, ефирна.. Лети напред и после пада. Разбива се в сухата земя и се разпада. Потъва в земята.. и вече не е капка..
Остави там някъде своята следа..

Капка след капка, една по една.. Земята поглъща.

Мъгла.. (отново, истинска)

Мъглата успя да се вмъкне тук съвсем наскоро. Впила се под кожата ми в онзи момент, потънала в съзнанието ми и обгърнала ме.. Водещото тогава беше усещането за нея..

Тази вечер отново се срещнахме. Физически. Докосване..

Една бяла стена, появила се от нищото. Една плътна завеса - от тази, при която протягайки ръка напред, пръстите ти ще се загубят в нея. Ще ги загубиш от поглед.

Мъгла, истинска...

Неочаквана среща. Като магия, в кълбото на която си пристъпил, а там знаеш, че има само една посока - напред. Към нищото, плътно бялото, празнотата и пълнежът..

Таксито пристъпва бавно в нея, несигурно някак.. Има и други попаднали в този момент там - всички като че опипват пътя пред себе си, преди да се осмелят да пристъпят по него.. Едно несигурно провлачване напред..

Ориентираш се само по беглите свелини на оказалият се за миг по-навътре. А на метър, може би дори само половин, за очите ти няма нищо.. Само плътна бяла завеса.. Не виждаш бордюрите - въпреки че знаеш, че трябва да са някъде там, досами теб. Не виждаш преградите, тротоарите.. нищо..

"Тук някъде на сфетофара вдясно". Тук трябваше да има сфетофар! Но го няма сега.. Знаеш, че е там, но просто не го виждаш. Страх?

Може би..

Сфетофарът най-сетне показа безпомощното си червено, току пред колата. Вдясно и нагоре. И изведнъж всичко остава зад нас.. Магическата завеса изчезва, също както се появи - внезапно и неочаквано. Магически..

Мъгла

Мъгла

Вървя без очертания около себе си, които да ми подсказват пътя. Вървя без посока, която те да определят. Не ми трябват очи, така или иначе нищо не виждам.. Само крака, за да не спирам. И мислите ми да не затихват, за да не ме оставят тук, в снега, в нищото..

Самотни фигури, очертания в бялото се показват сред откроила се мъждукаща светлина. Сиво-жълто кълбо, очертано от някоя случайно тлееща лампа. За да придаде образ на студа..

Показват се и отново изчезват.. Движат се без пътека, но водени от усета си за "напред".

И аз съм един от тях, нищо по-различно - самотна сива фигура, пробиваща нощта.. Докосваща очертанията й с безпомощния си дъх.

Обгърнат и обсебен от мъгла...

Равносметки - Is there a place?

И тази година се изтече.. оставят някакви си часове. А имам усещането, като че посрещането й беше някъде преди не повече от седмица. Изниза се, ей така, неусетно..

Слушаш за нечии чужди равносметки, замисляш се за твоите неща - какво се случи, какво не.. Какво си мислеше ти преди една година и си обещаваше сам на себе си. Като че само с едно такова обещание си в състояние света да обърнеш. Но годината изтече и наред е следващата.. След има-няма седмица усещане като време ще се извърти и тя. И след още една година пак ще си мислиш "колко бързо избяга и тази.."..

Има ли смисъл от равносметки? Или може би не сме в състояние да дадем адекватна оценка на живота си напоследък без тях..

Една година..

Пак се гърми, стреля навън. Някой си играе с пиратки, фойерверги.. Събужда алармите на колите..

Спомняш си всичко, което се случи през тези месеци, и всичко, което не се случи, но си го мислеше.. Значи все пак се е случило, макар и само в съзнанието ти.

Не беше като да няма емоции. Не беше като да няма развитие.. Случки, моменти, хора..

Гадно е да не можеш да си дадеш адекватна оценка - на себе си и живота си. Можеш само да събираш образите и моментите, които ти дадоха по нещо. Които направиха така, че да израстнеш още.. през тази една година.

Някоя липса е в състояние да замъгли всичко друго постигнато, да го обезцени. Да изглежда сякаш го е обезмислила.. със своята празнота.

Но бяха крачки напред, един не-кратък извървян път. С много срещнати нови образи, с много докоснати истории и цели светове. Станах част от тях, омешах ги с моите собствени. Много не успях да оценя - заради предаността ми към други. Но всички са част от мен. Всички са част от живота ми през тази една година.. A part of my history. My story..

Намерих неща, които ме караха да се чувствам пълноценен. Които осмислиха дни, седмици, месеци.. Намерих. И продължавам да търся нови и нови. За да остане усещането трайно, и по-истинско.. За да бъде.

Благодаря искрено на всички, които бяха близо до мен в отделни периоди! И които повече или по-малко продължават да бъдат.. За усмивките, тъгата, споделеното и откъснатото. За всички емоции и докоснати усещания. За живота ми такъв, какъвто се случи дотук. И какъвто продължава занапред..

Заедно ще сме и утре..